Стефан д-р Димитър Чолаков
Форум
Къде... от Швеция

Изложба -1- КАРУ-ЦАР - 2008 Б

     Изложба -1- КАРУ-ЦАР - 2008
      -
      -
      Георги Стоев
     
      BG КРЪСТНИКА:
      ИСТИНСКАТА ИСТОРИЯ НА МАДЖО
     
      КНИГА 1
     
     
     
     
      ПРОЛОГ
     
      Ноември 2006 г.
     
      Мотаех се у нас, когато Иван Йорданов от отдел „Престъпления към личността" в СДВР ми се обади задъхан:
      - Кажи откъде да мина да те взема? Много е важно!
      - Пак от същото място.
      - Тогава тръгвам натам. Ти кога ще дойдеш?
      - И аз тръгвам - затворих му аз.
      Пристигнах пръв пред зала „Универсиада". Видях как Иван паркира бялата „Нива" с тъмни стъкла и се запъти към входа на сладкарницата. Подсвирнах му леко. Той се обърна рязко, завих зад блока и го изчаках. Беше запъхтян и пренапрегнат и едва успя да изрече:
      - Снощи е пристигнал. Тука е... Сутринта видях в компютъра информацията, че е преминал границата.
      - Кой?
      - Младен, как кой! Значи утре със сигурност ще се яви на делото.
      - Ти сигурен ли си, че наистина е пристигнал?
      - Да бе, ако трябва да идем в управлението, ще ти покажа в компютъра. Шефът ни чака там, а и прокурорът е готов. Само кажи и действаме!
      - Знаеш, че съм обещал и ще действаме. Не ме е страх. Искам само да се уверя, че не ме въртите.
      - Добре, какво да направя? - разпери ръце Иван.
      - Обади се на Ивайло Спиридонов. Искам да го чуя лично от неговите уста.
      Иван веднага го набра:
      - Шефе, Жоро иска да те пита нещо - подаде ми телефона си.
      - Кво бе, Жоро - попита изнервен. - Нали действаме?
      - Да, само че искам да го чуя от теб, дали човекът наистина е тук.
      - Е, как да не е... Ако искаш, Иван ще те вкара в Управлението и ще ти покаже в нашия компютър.
      - Не е нужно! Вие може да вкарате всякаква информация. Искам само думата ти.
      - Имаш я. Каква сметка имам да те лъжа?
      - Добре. Тръгвам с Иван да вършим работа.
      - Не се притеснявай - успокои ме Спиридонов.
      - Няма да те подведем!
      - Обаждай се на прокурора - казах на Иван.
      - Той се беше притеснил толкова, че не можа да извади номера от указателя на телефона.
      Ръцете му трепереха. Накрая измъкна визитката му от колата и набра номера.
      - Чавдаре, аз съм с човека. Откъде да те вземем? Ти докладва ли на Кокинов?... Добре, идваме! Жоре - обърна се към мен, - това е същият този Чавдар, с когото те срещнахме вчера. Ще ходим да го вземем и няма да влизаме в Прокуратурата. Никой не трябва да ни вижда.
      Качихме се в служебната „Нива" и потеглихме към Прокуратурата.
     
      * * *
     
      С Иван Йорданов се запознах преди около година. Бях станал шеф на охраната на Жоро Пехливанов. Смятахме да правим общ бизнес и да използваме обща охрана, за по-малко разходи. Затова и по цял ден се возехме заедно. Но за охраната се бяхме разбрали, че отговарям аз. Един ден Пехливанов ми каза, че имал среща във фитнеса на Японския, и ме помоли да дойда с него. Не искаше да вкарва охранители вътре. Седнах на една от масите в кафенето, а той влезе в залата. Появи се след минути, говорейки с млад мъж, остриган нула номер.
      Пехливанов бе с гръб към мен, а другият постоянно ме наблюдаваше. Сетих се, че това е старият ми познайник Кирил Димов. Пехливанов говори с него не повече от десетина минути, след което тръгнахме.
      - Това не беше ли онзи, дето навремето ме разпитва за Велизар? - подхвърлих вяло, качвайки се в джипа.
      - И той те разпозна - усмихна се напрегнато Пехливанов и зави наляво в една глуха уличка. - Да слезем да си кажем няколко приказки. Ще бъда откровен - започна той. - Този Димов ми е доказал, че ми мисли доброто. Още като ми се обади вчера, каза да те взема с мен. Сега ми обясни, че миналата седмица при тях дошъл някакъв човек, който преди време си наел да ме убие. Казвал се Радослав. Утре ме викат в Управлението, за да ми кажат повече подробности - замълча за миг. - Познаваш ли такъв човек? - не изчака да отговоря.
      - И да си го мислил преди време, няма да ти се разсърдя. Знаеш какви метаморфози претърпяха отношенията ни. Човек в един момент си мисли едно, в друг друго. Така е в нашия свят - въздъхна той. - Така че, каквото и да е, ще те разбера, просто искам да знам истината.
      - Познавам го, разбира се. Докато беше жив Бай Миле, ме помоли да го взема като охрана. Каза, че при него нямало място, а бил верен човек. Можел да потрябва. И без това се нуждаех от хора. Нали бях започнал да правя верига от аптеки. Този същият Радослав е от Разград. Каза ми, че се познава с дилърите, които вземат лекарства на по- тънки цени от завода в града. Дадох му десетина хиляди лева и списък, за да направим едно първоначално зареждане. Той изчезна, а по това време умря и Бай Миле. Нямах идея как да го намеря, в крайна сметка открих адреса на жена му в Поморие. Оказа се, че била бивша проститутка, регистрирана за грабеж на влак. И родителите на жена му не знаеха къде са. Няколко дни по-късно се свърза с мен, видяхме се и ми разказа, че полицията го задържала някъде при Богров с калашник в багажника. Разрева се и ме молеше за милост. Обясни ми, че Бай Миле го пратил при мен с поръчката, да те застреля теб...
      - Аха - въздъхна Пехливанов. - Значи, Милчо е знаел, че по онова време се срещахме често?
      - Радослав ми разказа, че не е имал никакво намерение да стреля по теб. Запознал се с Бай Миле покрай някакъв колега. Самият той беше бивш полицай. Бай Миле просто му дал калашника, без никакво капаро. Радослав го беше закъсал яко и затова призна, че като е взел десетте хиляди от мен, не издържал. Купил един „Опел Вектра", изнесли се с жена си към морето, но случайно ги заловили. Твърдеше, че е изхарчил остатъка от парите по адвокати. Получил условна тригодишна присъда с петгодишен изпитателен срок. Подписа ми записна заповед за парите, но така и не можа да ми ги върне в уговорения срок. Не мога да проумея защо ме топи в момента. Цялата история е смешна, защото съм го осъдил по тази записна заповед. Имам решение от съда. Единственото ми обяснение е, че Маджо отнякъде го е набарал и му е платил. Явно иска да направи интрига между нас, за да се избием.
      - Има голяма логика в това – потри брадата си Пехливанов.
      - Ние сме големи хора – продължих аз. – Преживяхме заедно какво ли не. Но сега ти предлагам да се разделим веднага и всеки да обмисли нещата сам за себе си. Ясно е, че в момента каквото и да се убеждаваме, червеят на съмнението се е загнездил и у двама ни.
      - Прав си! – стисна ми ръката Пехливанов.
      - Това е най – разумният вариант.
      Разделихме се и се замислих. Бях почти сигурен, че това е инсценировка на Маджо. С него не се бяхме виждали близо пет месеца, след повече от четиригодишното му настояване да убие Пехливанов. Накрая разказах на Жоро. Не заради приятелството, просто в нашите среди имаше само интереси. Понякога заради тях се налагаше да работиш години наред с някого, който те бе поръчал. А поръчки се даваха и отменяха. Затова с Пехливанов изградихме следния план. Той щеше да се скрие за две седмици в имението си на Щъркелово гнездо. След което аз щях да кажа на Маджо, че на тайна среща съм го застрелял и съм захвърлили тялото в дълбок язовир. Офертата на Маджо за Пехливанов беше стигнала 300 000 хиляди евро. Беше обещал да я плати до няколко часа след смъртта му. Задействахме плана рано сутринта. Пехливанов излезе от дома си без охрана, но въоръжен. Киро малкия от Благоевград го чакаше в съседна пряка с бронирания си джип. Знаехме, че Маджо има достъп до разпечатките на телефоните и бяхме сигурни, че ги проверява внимателно. Затова го набрах и го попитах дали идва.
      - Идвам – кратко ми отговори. С Киро Малкия бяхме карали по посока Монтана, където Пехливанов бе откачил батерията на телефона си. Искахме, ако се засича телефона, да отчита Монтана като последната клетка. Имахме нови апарати с ваучери, по които щяхме да си говорим. След това Киро закарал Пехливанов в имението му. Изчаках Пехливанов да ми звънне, че всичко е наред. И набрах Сашо Стуканьов.
      - Обади се на човека много спешно. Кажи му, че съм приключил сделката!
      Стуканьов не закъсня и след малко звънна.
      - Защо още нищо не се е случило, пита човекът?
      - Няма и да се чуе. Нещата са като при Мето Илиянски – по същия начин предишния път бе изчезнал Мето Илиянски. – Кажи му, че си искам парите спешно.
      Започна се едно взаимно звънене.
      - Каква ни е гаранцията, че е мъртъв и няма да се върне след една година? – питаше Маджо.
      Разсмях се, защото ако Маджо платеше, още същата вечер Жоро щеше да се върне и да направим голям купон. В плана бе посветен и Димата (Руснака), който имаше за задача да огласи как е бил изигран Маджо. От доста време насам Димата се забавляваше с Маджо. Беше монтирал в двора на къщата си метален прът с камера, която следеше какво става в двора на Маджо. На третия ден Младен не издържал и му звъннал. Поканил го да си поговорят.
      - Идвам сам - разперил ръце.
      - А тази камера, която те следи отгоре? - нервно попитал Маджо.
      Все пак накрая седнали и се разбрали. Това беше част от плана на Димата да заблуди Маджо и да действа - според него.
      Сега, като чух какво иска Маджо, казах на Крейзи да предаде само едно:
      - Дълбока вода! - имах предвид, че е на дъното на язовир:
      - Моите хора могат да плуват - предал Маджо на Стуканьов.
      - Имат ли водолазни костюми – репликирах аз.
      Маджо отговори, че ще набави до няколко дни. Охранителите на Пехливанов, които си нямаха представа от плана, отишли да го вземат от дома му, но не го намерили. След това започнали да го търсят и за кратко време се пусна слух, че е изчезнал.
      Маджо отново ме потърси чрез Стуканьов, явно слухът бе стигнал и до него:
      - Ще платя парите - казал той. - Намерих и водолазни костюми.
      Това ми прозвуча съвсем идиотски. Бях сигурен, че Маджо е повярвал за смъртта на Пех- ливанов, но просто искаше да ме убие. Не ми се вярваше някой нормален да търси тялото на мъртвец, а и едва ли Младен ще се добери на каквито и да е било свои хора, защото така щеше да лъсне, че той стои зад убийството. Използвах последния си коз. Казах им да ме чакат пред хотел „Житомир" в Монтана. Така смятах, че няма да му стиска да прати въоръжени хора до провинцията. И този път го подцених. Точно след два часа пред хотела бяха пристигнали двама души. Бях оставил мой човек там, а аз самият си стоях в София. По описанието им бях сигурен, че са хървати от групата на Бай Миле.
      Обадих се на Стуканьов да предаде на Младен, че е некоректен задник и ще съжалява за това. Исках да му обясни, че това е било проверка, Защото съм бил сигурен, че през всичките години ме е лъгал. Надявах се да се почувства гузен, като разбере, че Пехливанов е жив и здрав. И да му стане ясно, че съм се възползвал от отсъствието на Пехливанов да го представя за мъртъв, За да видя дали ще плати.
      Така и не разбрах какво беше решил, но явно наистина бе достигнал до моя извод. Месеци по- късно се чухме и той се държеше приятелски, дори уговорихме среща, като се върне от чужбина.
     
      * * *
     
      Докато пътувахме с Иван до Прокуратурата, си припомнях тези случаи.
      Нямах никакво доверие на шефа на „Убийства" Ивайло Спиридонов. След случката с Радослав беше изпратил двама от хората си да ме извикат на „приятелски" разговор.
      - Във вашия свят витаят слухове - започна Марио Янчев.
      - Заради слухове ли ме повикахте - отговорих им аз, а те замънкаха.
      - Не - обърна се към мен другият, Георги Тотков. - Искаме да ти помогнем.
      - Аз вашата помощ я знам - срязах ги. - Кажете ми за какво става въпрос - макар да знаех, че става дума за Радослав.
      - Абе, за един човек, Радо. Разказва разни неща за теб.
      - Какво разказва? - засякох ги отново.
      Янчев забоде поглед в бюрото си, а Тотков се заигра с химикалката.
      - Да ви помогна аз?
      - Май така ще е по-лесно - измърмори Янчев.
      - При вас е дошъл един дебил, Радев, който твърди, че съм го наел да убие Пехливанов.
      - Така е - съгласи се Тотков.
      - Даде ли ви доказателства?
      - Не - отговориха двамата. - Да ти кажем честно, и ние не вярваме на тоя цървул.
      - Ти принципно готов ли си да ни съдействаш?
      - Стига да има за какво - изгаврих се с тях.
      Видяхме се още няколко пъти, като ме караха да разпознавам разни хора.
      Приключихме контактите си, след като не научиха нищо от мен.
      Година по-късно ме потърси именно Иван Йорданов. Той бе ходил заедно с Тотков при приятеля ми, писателя Христо Калчев. Бяха засекли по телефона, че често разговаряме. Помолили го да ми въздейства, за да свидетелствам срещу Маджо. Тогава категорично отказах.
      Но сега нещата се бяха променили.
      Сам бях предложил да свидетелствам.
      Няколко дни след това Иван ме срещна с шефа си Ивайло Спиридонов. Той бе интелигентно и неподкупно ченге. Прякорът му бе Доктор Рос заради леката му прилика с Джордж Клоуни, а журналистите го мразеха, защото не им даваше информация.
      Спиридонов ме убеди, че наистина работи по Маджо. Заведе ме в кабинета си, отвори компютъра и ми показа множество разпечатки на разговорите на Маджо, както и снимки, данни на всички хора, с които Маджо контактуваше (така наречения БДС). Сред тях бяха имена като Венелина Гочева, главен редактор на вестник „24 часа". Бяха засекли, че Маджо звъни и на журналистката Маргарита Михнева след края на предаването й в Канал 3. Колкото и странно да беше, разговори с генерал Любен Гоцев не бяха засекли. Но видях разпечатката на генерала.
      Нямаше нищо фрапиращо, освен едно. Всеки ден водеше разговори по десетина минути с някакъв си Пепи Русия. А пък Пепи разговаряше с Марио Васев, който в компютъра фигурираше като килър.
      Пепи познавах бегло, въпреки че бе от моя квартал. Беше си най-обикновено момче.
      С Марио бяхме съученици, по-късно и партньори в бизнеса. Заедно работехме и при Поли (Пантев ). По-късно премина към „Аполо". Една нощ Иван Доктора го бе засякъл във входа. След време Марио признал пред познати, че го е чакал, за да го застреля по поръчка на Ивелин Банев - Брендо, но се стреснал от охраната.
      Според данните на Спиридонов Маджо в момента се криеше в българското посолство в Хърватия при стария приятел на Любен Гоцев - Виктор Вълков. Планът на Спиридонов беше кратък.
      Изчакваме Маджо да дойде да свидетелства по делото за Бай Миле и аз същия ден давам показания срещу него, че ми е поръчал убийства.
      - Няма да върже - бях казал на Спиридонов.
      - Ще трябва да върже - отговори ми той. -Как така приеха показанията на ония боклуци, които свидетелстват срещу Маргините? Те са криминално проявени наркомани и въпреки това им повярваха. А ти си чист, защо да не повярват?
      Това, от което се притеснявах, беше, че Стуканьов още две години преди БСП да дойде на власт ми бе разказал, че Маджо им е подарил 50 % от банката. Освен това бил много близък с Румен Петков, тогава шеф на предизборния щаб на президента Първанов. Сега Петков бе вътрешен министър и се носеше слух, че са гъсти с новия главен прокурор Борис Велчев.
      Стигнахме до решението, че за да проведем акцията, от страната, трябваше да отсъстват Румен Петков и главният прокурор, а Маджо да е тук. Но на практика това беше невъзможно, Затова накрая решихме да действаме чрез софийския прокурор Кокинов, който щеше да постави Велчев пред свършен факт. Спиридонов щеше да направи същото с Румен Петков.
     
      * * *
     
      С Иван вече чакахме пред прокуратурата, за да дам показания пред въпросния Чавдар, помощник на Кокинов.
      Чавдар беше мазен тип. Усетих го, щом се качи в колата. Предложи да отидем до скрито кафене и да уточним детайлите. Чувствах, че има нещо нередно в него. Струваше ми се, че умишлено ни кара да се отдалечим от Прокуратурата, сякаш за да спечели време. По пътя в колата не спря да ме разпитва:
      - Какви доказателства имаш?
      - Спиридонов не ти ли е казал? - отрязах го.
      Каза ми - смути се Чавдар. - Значи само дума срещу дума. При това положение не мога да ти дам никакви гаранции. Аз ще пусна заповед да го задържат, но нямам гаранции, че няма да го пуснат.
      Влязохме в кафенето, но вътре вече нямаше какво да си кажем. Именно затова не вярвах на Спиридонов.
      Беше ме подвел, че всичко ще е наред. Не защото искаше да ме прецака, а защото бе голям службогонец. От години мечтаеше да залови най- големия бандит в държавата. Неведнъж ми бе казвал: „За вас Маджо може да е Кръстника, но за мен е обикновен бандит и аз трябва да си свърша работата!"
      - Обясних ти всичко, сега ти решаваш - погледна ме страхливо Чавдар.
      - На мен ми се струва, че свириш отбой -казах аз.
      - Питай Банката - сконфузи се Чавдар - винаги съм готов на такива екшъни.
      Иван бе забол глава в масата.
      - Ти какво би ме посъветвал? - обърнах се отново към Чавдар.
      - Ами... не знам, ти си решаваш, аз ти казах... дума срещу дума...
      Вече всичко ми се изясни. Стиснах им ръцете и излязох. Иван се опита да ме догони.
      - Няма смисъл, Иване, виждаш, че не става!
      През целия път Спиридонов звънеше на Иван и го питаше какво става. А той му отговаряше с „Още малко". При поредното позвъняване аз вече бях с гръб към него и чух:
      - Жоро се отказа!
      - Жоро, трябва да те видя спешно - рано на другия ден Иван ме повика отново.
      Отидох сънен в много лошо настроение. Но това, което чух, ме шокира.
      - Жоре, предали са ни! - започна да кърши ръце Иван и не смееше да ме погледне.
      - Какво имаш предвид?
      - Кокинов... докато сме били на среща с Чавдар, е докладвал на главния прокурор. Той се обадил на Румен Петков, а Петков привикал шефа. Поискал му обяснение защо върши акции без негово знание. Шефът се държал мъжки и му отговорил, че не е длъжен на този етап да му докладва.
      - Къде е сега Спиридонов? - вбесих се аз.
      Спиридонов поправяше личната си кола в някакъв гараж на „Сливница".
      - Какво става? - едва сдържах яростта си.
      - С кое, Жоро?
      - Нали си бил снощи при министъра?
      - Да - спокойно ми отговори той.
      - Е, и?
      - Вече ти знае името и че искаш да свидетелстваш срещу Маджо. И главният прокурор знае същото.
      - Нали ми обеща, че това няма да стига до тях, преди да заключат Маджо?
      - Да, но вчера ти не пожела да свидетелстваш.
      - Това какво значение има?
      - Аз какво да направя, че Кокинов ни е предал? Виждаш... това е нашата полицейска работа. Ние бачкаме, даваме всичко от себе си и накрая един прокурор може да провали всичко.
      Спиридонов беше прав, нямаше какво да му се сърдя. Той и Иван наистина вложиха всичко от себе си.
      - И сега какво? - попитах.
      - Притесняваме се за теб.
      - И има защо. Днес Маджо не се яви на делото. Няма логика вчера да пристигне и да не се яви. Явно вече е предупреден. Затова какво смятате да направите?
      - И ние не знаем. Ще е по-добре известно време да не се чуваме, защото сега ще подслушват и нашите телефони. Но ако искаш, да идем при шефа на СДВР, той ще измисли нещо. На него може да му се има доверие.
      Това с доверието ми прозвуча много пошло.
      Махнах с ръка и тръгнах пеш по улицата.
     
      * * *
     
      Месец по-късно убиха Румен Пешев Швейцареца - Дъртия, пред дома му. Знаех, че Дъртия също бе склонил да свидетелства срещу Маджо, а той знаеше повече от мен. Говореше се, че е участвал в подготовката и убийството на Васил Илиев.
      Два месеца след смъртта на Пешев Бойко Борисов заяви пред пресата: „Наскоро убиха човека, който ме предупреди, че искат да ме ликвидират". Така и не посмя да му каже името.
     
     
     
      Глава 1
     
      Мразех да ставам рано, но тази сутрин се налагаше да го направя. По стар навик се обличах лежерно и все пак предстоящата среща предполагаше да съм по-официален
      Беше дъждовно и бях решил да ползвам старото БМВ на майка ми. Макар че харесвах мерцедесите, последните години сменях на няколко пъти колите си: БМВ седмици, S класи и аудита лимузини. В моя свят истерията по марковите коли беше голяма и не въртиш ли хубави марки, често ти вреди на изградения имидж.
      Колата се давеше и потеглих на пресекулки. Сега си давах сметка, че човек свикне ли с хубавото, започва да става капризен.
      Когато майка ми подаде ключовете, срещнах учудения й поглед.
      - Не е ли рано?
      - Отивам за риба - отвърнах й мимоходом. - Затова ще съм с твоята кола.
      Знаех, че не ми повярва. Но се надявах да не ми задава повече въпроси.
      Срещата беше в кафе-сладкарница „Лучано". Очаквах всичко да мине гладко, но вече се бях научил да се пазя и заобиколих, докато се уверя, че всичка е наред и нямам опашка. Напипах пистолета под якето. Бях го метнал върху марковия си екип. Отдавна вече не се обличахме с анцузите, налагаше ни се да бъдем по – официални, но понякога ползвахме спортното облекло за екипировка. Никога не бе излишна малка предпазливост.
      Беше точно осем. Валеше ситен дъжд. Видях го да ме чака на уреченото място и да ме търси с поглед. Учудих се този път на точността му. Знаех, че обича да се прави на тежък. Беше със зеленикав анцуг, нахлупена до ушите шапка и изненадващо за мен - с бели маратонки. Явно се опитваше да се прави на спортист. Той си беше стиснат. Ходеше само с едни и същи дрехи. Винаги в черно. Сега бе изневерил на стила си. Но пък си дадох сметка, че и той трябваше да се прикрива. Постоях няколко секунди, като че ли нарочно ми се искаше да се намокри от дъжда.
      - Здрасти – подадох ръка и знаех, че това ще го убеди в искреността ми. Случваше се да не подава ръка на събеседник. С това показваше абсолютното си превъзходство и безразличие към него. Когато се ръкуваше, казваше: „Стисни ме като мъж, да не съм ти някое пиче!” Той пое моята ръка. Усетих промяната у него. Нямаше злоба в очите му, по – скоро примирение, и това ми подсказа, че има сериозна нужда от мен.
      - Къде ти е колата? – лека нотка на нервност премина по лицето му.
      - В една пряка наблизо.
      - Прихванал си от моите номера.
      Бях смутен, но го заведох до очуканото БМВ.
      - Страхотна барака – подсмихна се той.
      Притеснявах се малко от него, а дълго не бях шофирал, имах си шофьор и му предложих той да шофира.
      - Карай ти! – от предпазливост или от нещо друго, той реши, че това го принизява до мой личен шофьор, и ми отказа.
      Подкарах колата малко нервен и не знаех откъде да започна.
      - Имаш ли идея къде да се скрием? – опитвах се да не издавам нервността си.
      - Карай в Борисовата градина.
      Замръзнах. Голяма конспирация! Кой дявол го бе накарал да се забием в Борисовата градина, в събота сутринта, пред очите на толкова много народ, наизлязъл да разхожда кучетата си . Да не говорим, че кой знае колко спортисти щяхме да видим, тръгнали да си правят съботния крос. - За какво беше всичкото криене, след като ще цъфнем на място, където ще ни видят? – директно попитах.
      - Защото така – контрира ме. Обичаше да се гаври с всички. Стихнах устни. Не ми се спореше.
      - Съвсем си забравил да караш, Жоре! – иронично подхвърли той.
      - Аз ти предложих да караш, но ти се направи на велик!
      - Добре, добре! Изпусни малко. Не се коси, никой няма да ни обърне внимание. Всички знаят, че не бачкаш с мен от 4-5 месеца. Ако не си разбрал искам да им покажем един мит. Че се виждаме заради доброто старо време. Мълчаливо натиснах газта, исках да го изнервя и продължавах да карам като последния левак. А и бях сигурен, че с мълчанието си постигам именно това. Това безспорно удряше по самочувствието му и го комплексираше, а аз заставах до него като равен с равен и той не можеше да го оспори.
      В парка първо потичахме, после се разхождахме. Осъзнавах, че това е част от безумната му конспирация, и го оставих да прави каквото си иска, а аз го следвах. Исках да се почувства отново в свои води, като лидер. Седнахме пред езерцето с червените рибки под бившия Паметник на свободата. Поли Пантев свали горнището на анцуга си и пред изумения ми поглед избърса мократа от дъжда скамейка и след това ми нареди:
      - Сядай!
      Той седна и започна да потрива ръце.
      - Давай, Поли! Преживели сме толкова много! Не можеш да ме шокираш с нищо – реших да го улесня, защото виждах, че нервничи.
      - Да не мислиш, че имам нужда от уводи? – сърдито ми отговори и започна през зъби да изстрелва думите. Имаше навика да го прави и с това издаваше несигурността си. – Виждаш, през последната една година бизнесът буксува. Загубихме сума ти пари, за да се правим на бизнесмени. Ние сме и винаги ще си останем престъпници!
      - Ти пожела да се променим, Поли – натъртих аз.
      - Да бе – сконфузи се той. – Но идеята беше да станем бели хора. Ама като не ти е писано ще си стоим в тъмното... – след което заговори по – бързо. – Искам да приемеш старата ми идея.
      - За убийствата ли? – отвърнах в прав текст и това го ядоса. Щом станеше въпрос за убийства, той винаги се опитваше да завоалира нещата и се дразнеше, когато му говореха направо. – Кажи кой е първият? Той се сепна. Не очакваше от мен да съм толкова откровен, не и за втори път. Но на мен не ми пукаше, исках да го накарам да внимава с мен.
      - Славчо Дебелия (Славчо Христов)... От „Олимп”. Помниш ли го? – усмихнах се иронично и това го издразни. – Защо се смееш?
      - Защото бях сигурен за какво е конспиративната ни среща, Поли! – натъртих аз. – И бях абсолютно сигурен и коя ще е жертвата.
      Усетих мигновената му дистанция.
      - Няма начин да знаеш!
      - Знаеш, че съм информиран и знам всичко за всеки. Не си забравил, че аз ти подавах винаги информацията.
      - Така е – облегна се назад Поли, малко по - успокоен. - Искаш ли да знаеш защо Славчо?
      - Все ми е тая. Аз нямам нужда от мотивация. Не забравяй, че пред теб не стои Женята. Знам, че сега ще ми наговориш куп глупости колко е лош и ала бала. Мен ме интересуват само парите.
      - Защо мислиш, че мотивирам Женята? И кой, по дяволите, ти каза че съм му поръчвал убийства?
      - Не мисля. Сигурен съм - натъртих. И това, че все още търпеше наглостта ми, означаваше, че наистина е на зор. А аз се забавлявах.
      - Ти не искаш, но аз съм длъжен да ти обясня - продължи Поли. - Славчо си позволи да поръча убийството на Емо Русия. А ти знаеш, че Емо ми беше приятел.
      Сега вече се разсмях.
      - Поли, много добре знам, че никога не сте били приятели и че Емо работеше за Славчо. Но щом искаш, приемам версията ти.
      - Добре - кимна Поли, опитвайки се да се прави на отегчен. - През последните години свърши много неща за мен, но това още не си го правил. И не забравяй, това е занаят и трябва някой да те научи. А смятам, че само аз мога да го направя. Това не е за всеки.
      За момента не си давах сметка, че Поли ми казва истината, но с времето прозрях думите му. Да си убиец, посредник или поръчител, не беше лека работа, за това се иска душа и да има синхрон.
      - Как мислиш да направиш оттеглянето, това е най-важната част.
      - Пеша, Поли и пристигането, и оттеглянето пеша.
      Поли се усмихна злорадо, но със задоволство:
      - Добър отговор. Повечето разчитат на коли и правят гафове.
      - Знам, винаги ще се намери любопитна бабичка и ще запомни номера. А и една проверка на патрул те проваля.
      - Какво излезе сега? Ти ли ще ме обучаваш? - ядоса се Поли.
      - Слушам те - погледнах го примирен. Усетих, че бях прекрачил границата, и беше време да му пусна аванта отново.
      - Знаеш, сега е зима. Шапка и шал ще свършат работа. В последния момент дърпаш шала до очите и шапката до веждите и действаш! И не забравяй, плетените ръкавици са по-добре. Кожените ще създават проблеми. И да се облече със стари дрехи върху костюма. Дори и вратовръзката не забравяй - шеговито подхвърли той с ясното съзнание, че демонстрира превъзходство. - Като свърши работата, докато тича, да свали старите дрехи, да ги напъха в плик и да ги изгори. Ако няма време, просто да ги изхвърли някъде и да продължи спокойно. Но внимавай, че по шапката остават косми и после ще го пипнат. - В очите му гореше някакъв пламък,сякаш разказваше вълшебна приказка. - Но дори и дa го хванат някъде наоколо, ако се е отървал от всичко, никога няма да го осъдят. Дори и свидетелските показания не важат. Чист ли е, ще е най-добре за него. Като се прибере вкъщи, не е достатъчно да си измие ръцете. Остава нагар. Нека да ги изгори с белина. Най-добре е да се запише на някое стрелбище, преди да започне да се занимава - замисли се за миг Поли. - Но и куките вече надушиха тоя пиниз. ОК, да не рискуваме!
      - Добре. Всичко ми е ясно. Да уточним заплащането - опитах се да не издавам състоянието си.
      - За всеки ще бъде различно.
      - Говоря за конкретния случай.
      - Ти прецени, Жоро. Аз може да кажа сума, с която да те обидя - подсмихна се Поли.
      - Нали не си мислиш, че аз ще го свърша лично?
      - Дори ти забранявам. Но ме подсещаш за нещо важно. Не искам да знам кои ще са хората. Но не искам да са рецидивисти. Искам чисти момчета, да не са убивали досега. И искам ти да ги научиш.
      - Защо? - учудих се аз, защото вече имах наум няколко души рецидивисти и няколко сърби.
      - Защото, Жоро, обиграният наемник винаги може да те продаде. Той днес служи на един, утре на друг. Него го интересуват само парите. Затова хвани някои сърцати балъци и ги манипулирай, както си искаш. Кажи им, че ги превръщаш в наказателен отряд, който чисти гадовете, както и допълнителните щуротии, че парите нямат значение и че това е техният старт в организацията. Това, че ще са прочистващ отряд, ще ги накара да се гордеят. Все ми е тая колко ще им даваш, но нека са най-малко, така че ще ги използваме по-дълго.
      - Добре, Поли - кимнах.
      - Да минем на Славчо.
      - Пак имаш късмет. Аз знам всичко за него. Къде живее, какво прави. Можеш ли да ми дадеш повече информация? - иронично го погледнах.
      - Само „Олимп", нищо друго.
      - Стара ти е информацията - отговорих. -От доста време не ходи там.
      - Не демонстрирай превъзходство. И не ме вземай за глупак. Какви пари искаш за него?
      - Двайсет и пет хиляди марки - толкова струваше един тристаен апартамент в Дружба.
      - Не са ли много? - ядоса се Поли.
      - Поли - погледнах го съвсем спокойно, - ти спестяваш нещо много важно - Славчо играе с Иван Костов.
      - Така е, Жоро, знам, че му е сол ташак.
      - Нали знаеш, че после Костов ще изрови държавата, за да разбере кой е убил вярното му куче.
      - Слушай ме сега внимателно. Ще ти кажа нещо важно. Костов е премиер на България. Точно му е през кура дали ще е Славчо или някой друг. Запомни едно нещо от мен: Няма благодарен политик. Най-малко пък премиер, а и на всичкото отгоре Костов скърбящ?! Ха ха. Знаеш ли коя е силата ни в тази ситуация? Костов втора година мачка СИК. Сега дори ще се радвам той да разбере откъде идва удара. А най-важното е, че той няма да се обвърже със смъртта му, ако иска да остане чист. Ще излезе иначе, че общува с престъпници.Нали знаеш, че всеки убит е криминален елемент. Не забравяй - Славчо поръча Емо Русия, а той ми беше приятелче. Така че Забрави какво ти казах току-що. Ние отмъщаваме за Емо. И последно, като определим парите, ще определим и срокове.
      - Искам два месеца за Славчо - погледнах го съвсем спокойно аз.
      - И двайсет хиляди марки - допълни Поли.
      - Грешиш! Казах двайсет и пет
      - Ти грешиш, Жоро! Свърши работата, вземи двайсет и да минаваме на следващата поръчка. И понеже вече ме развесели, ще ти кажа и коя е тя - смени тона Поли и ме погледна сериозно. Помълча малко и тържествено изтърси: - Бай Миле.
      Това ме разкова. Бай Миле беше дясната ръка на Маджо. Но не това ме накара да онемея, а, че Поли посяга съвсем безцеремонно на свой близък приятел. За миг осъзнах и друго - че може би самата организация СИК иска смъртта на Бай Миле. Поли усети стъписването ми.
      - Бай Миле е приел поръчката от Славчо за убийството на Емо. Но не ме питай повече. Достатъчно е да ти кажа цената... петдесет хиляди марки!
      Станахме и мълчаливо вървяхме по алеята. Изобщо не чувах какво ми говори Поли. Не ме вълнуваше и Славчо от „Олимп", и цялата им мръсна игра. Единственото, което ме терзаеше в случая, беше дали Маджо знае, че искат да убият свещената му крава. Главата ми се пръскаше и трескаво мислех как да постъпя. Трябваше да се обадя на Сашо Стуканьов, моя стар приятел и работник, когото навремето всички наричахме Крейзи, а сега беше дясната ръка на Славчо.
     
     
     
      Глава 2
     
      Седнахме в RED бара между стадиона и БСФС Заведението държеше Жоро Пехливанов и отдавна бе сборният пункт на бригадите. Ние ходехме много рядко. Седнахме в едно от сепаретата. Изпоцапани и изпотени от сутрешната разходка, изглеждахме като двама много добри приятели, излезли да потичат и да обърнат по едно освежаващо питие. Поли пиеше само водка и предимно вечер. Аз не пиех, но се случваше За компания да изпия петдесет грама уиски. Поли поръча две малки с условието, че ще ми се разсърди, ако не пийна с него за доброто старо време.
      Беше едва десет и половина. Още не бяхме вдигнали приятелска наздравица, когато в заведението нахлуха Иван Тодоров - Доктора, и Пепи Амигоса. Доктора беше се изтупал в костюм на BOSS, a Амигоса почти винаги залагаше на Армани. Двамата често използваха заведението за служебни срещи.
      - Полиии! - развика се Доктора. -Точно теб търсим!
      - Къде ме търсите в събота сутринта!
      - Не... решихме да си поръчаме нещо и да те поканим при нас! - каза Амигоса.
      - Абе защо сте толкова кални и с анцузи? Да не сте копали някъде - Доктора беше добронамерен в закачките си и затова почти никой не му се сърдеше, когато се бъзикаше.
      - Не съм те виждам дълго време - погледна ме Амигоса. - Дори чух, че не бачкаш тук.
      - Вярно е! - изпревари отговора ми Поли. - Жоро вече се занимава със собствен бизнес. А сме с анцузи - погледна той Доктора - ...защото ходихме да правим кросче!
      - И сега се загрявате с уиски? - не сдържа усмивката си Доктора.
      - Иване - раздразнението на Поли стана очевидно, - недей да оригиналничиш толкова. За какъв дявол съм ви притрябвал събота сутринта?
      - За Брендо, Поли!
      - За Брендо, за Брендо... - повтори след него Амигоса, това му беше стар навик.
      - Имате предвид нашия бизнес партньор Ивелин Банев - с насмешка каза Поли - Защото като Брендо го знаехме на Магурата.
      - Той и сега предпочита да си е Брендо - отвърна Доктора. - Вярваш ли ми, че няма и пет души от тези, с които работи, да му знаят истинското име?
      - Все ми е тая - махна с ръка Поли. - Та какво за него?
      - Ами ти сигурно си забравил - Амигоса потрепери от нерви. - Нали ни каза да го изрежем от бизнеса с цигарите и сега всеки ден идва във финансовата къща да си търси пропуснатите ползи. Знае, че последната голяма сделка я направихме без него, а все пак той ни създаде канала.
      - Е, и? – погледна го Поли. – Припомнете му на това момче, че последния път трябваше да внесем банкови гаранции по сделката петстотин хиляди марки. Вие, аз и Фатик, който безспорно ми помага повече от Брендо. Внесохме нашия дял. И тогава, в последния момент, Брендо ми каза, че има само единайсет хиляди марки вместо сто. Затова ви накарах да го изрежете. И вие това го знаехте много добре – повиши глас Поли. – Защо го настройвате срещу мен?
      - Истината, Поли, е, че Брендо е закъсал отвсякъде – намеси се Доктора.
      - Добре де. Нали взима колкото нас – ядоса се Поли.
      - Взима, взима... ама се опитва да прави и друг бизнес. А на него все не му стига. Дори отново е тръгнал да търгува с кока. Но е потънал.
      - Не мога да повярвам, че Брендо може да фалира – облегна се назад Поли. – Все пак е женен за дъщерята на Сашо Бицианито.
      - И какво от това? – погледна го Доктора.
      - Как какво бе, Иване, Александър Добринов има четириетажен магазин на „Витошка”. А аз например, като шеф на СИК – нямам. Така че, не ми разправяй глупости. Те си държат стандарта.
      - Стига бе, Поли – раздразни се Доктора и завъртя броеницата си, с която не се разделяше. – Ти навит ли си да станеш на петдесет години и да останеш само с един четириетажен магазин на „Витошка”?
      - Па се е кяр... – разсмя се Поли. Често използваше култовата си фраза: Ти, Иване, си странен човек. Не цениш парите, все ти се малеят. Размишлявал ли си върху това, ако те хване рак? Тогава за какво ще са ти всичките тия пари?
      - Престани с твоя песимизъм, Поли! Защо трябва да ни се случва винаги нещо лошо? Ще одъртеем и ще станем богати старци, а кой знае, може да измислят лекарство за дълголетие. Ще живеем вечно! – усмихна се Доктора. – Но Брендо не е за подценяване. Знай, че сме израснали заедно.
      - Брендо е мишок – прекъсна го Поли, след което ме погледна – Задържах те много, Жоро. Хайде, ще те изпратя.
      Явно се притесни, че щях да науча много повече от това, което трябваше да знам. Не бях в течение с бизнеса им с цигари и Поли се издразни на недискретността на Доктора и Пепи. Здрависах се с двамата и Поли ме изпрати до ъгъла наулицата. Тупна ме приятелски по гърба. Прегърна ме, за да се наведа към него, защото ми стигаше до брадата, и ми прошепна:
      - Ще кажеш на твоите хора да стрелят първо в трупа, че е по – лесно, и после да дават не един, а два контролни от упор в главата. И още нещо щях да забравя. Оттук нататък няма да се виждаме, за да не ни заподозрат куките. Ще контактуваме през Жоро Пехливанов.
      Това ме изненада доста, а не ми стана приятно. Намесваше се още един човек в схемата.
      - Нужно ли е? - показах съвсем ясно, че не съм съгласен.
      - Спокойно - продължи да ме прегръща Поли и да ми шепне, - Жорката е наш човек. Не е в час с тия неща, но пък ми е много верен!
      Прибрах се вкъщи. Нервите ми бяха опънати до крайност. Дори не отидох да върна колата на майка ми. Започнах да кръстосвам апартамента и усещах как главата ми ще се пръсне от болка. Години наред разигравах Поли и влизах в какви ли не роли пред него. И сега, когато смятах, че ще се измъкна, отново бях в капана му. Не го осъзнавах по време на срещата, но проумях как този дребен нещастник ме беше оплел яко. Нямаше да ме пусне така лесно. Или поне щеше да е много трудно.
      Налях си чаша вода и изпих два диазепама по десет милиграма. Не бях прибягвал до тях повече от година, но сега се тресях от нерви.
      През последните години с Поли ни свързваха жестоки тайни, но това, което ми довери днес, вече ми дойде в повече. Знаех, че едва ли ще успея този път да се измъкна, затова приех играта. Бях хазартен тип. И съвсем ясно осъзнавах защо го правя. Трябваше да е отърва от Поли. Мразех го наистина. Този човек беше най-големият мръсник и гад, когото познавах. Естествено, че нямах намерение да убивам никого. Исках да го изиграя. Разбира се, че имах и хора, подходящи за тази работа, но смятах да симулирам, че върша нещата така, както иска Поли. Да го разигравам колкото се може повече, докато намеря най-подходящия начин да го отстраня. Отново се замислих за Сашо Стуканьов. Без да се усети, подхвърляйки ми за Бай Миле, Поли ми даде голяма преднина. В главата ми се оформяше сериозна идея и започнах да придобивам увереност, че имено това ще ме качи на върха, към който винаги съм се стремял, и ще прати Поли към небитието.
      Разбира се, че и дума не можеше да става да пропея пред полицаите. Знаех доста случаи за хора, които се бяха опитвали да се измъкнат по този начин, но Поли имаше информатори навсякъде. Крайната равносметка беше, че Поли си оставаше невредим, а те - по-мъртви от всякога. И то за далеч по-дребни престъпления. Все пак зад Поли стоеше СИК - най-могъщата организация.
      СИК - ето, нея щях да използвам, за да детронирам Поли.
      Лошото беше, че Поли вкара и Пехливанов в играта. Макар и без опит в тежките престъпления, Жоро беше умен и пресметлив. Отново ме стегна болката в главата. Дори да отстранях Поли, трябваше да се преборя с Пехливанов. Това охлади ентусиазма ми, а знаех, че тази битка трябваше да водя до края.
      Хубавото на диазепама беше, че от всичките подобни лекарства те хваща най-бързо. За десетина минути почувствах облекчение от разлялата се топлина по корема и по гърба ми.
      Вдигнах телефона и набрах номера на охранителя ми Жоро Тупанов.
      - Ела спешно! В нас съм - провлачих думите.
      - Идвам, Жорко - издекламира покорно той.
      Затворих и се отпуснах на дивана. Всичко плуваше пред очите ми и ме караше да се чувствам като размазан.
     
     
     
      Глава 3
     
      Късно вечерта паркирах с очуканото БМВ на майка ми на гърба на зала „Фестивална". Реших, че ще ми свърши по-добра работа за конспиративната дейност, която бях замислил. Бях напазарувал от МЕТРО три плика и ги бях метнал на задната седалка. Смятах, че ако имам проблеми с ченгетата, ще изглеждам като доброто момче на мама, което е отишло да напазарува. Уговорката с Поли беше в паркчето пред залата негов човек да ми остави два пистолета „Макаров" със заглушител. Бях подранил с пет минути. Поли ми беше дал инструкции да набера по телефона точно време и да чакам, когато обявят двайсет и един часа, петдесет минути и нула секунди, да отида да взема пистолетите. Подозирах, че е дал подобни инструкции и на човека, който трябваше да ги остави - само и само за да не се засечем. Запътих се към горичката, когато ненадейно Поли ми звънна. Изненадата ми беше голяма, защото не се бяхме разбрали да ме проверява.
      - Жоро - избоботи той в телефона, - срещата за тази вечер отпада. Утре по същото време и по същия начин.
      Побеснях. Изхабих дocma усилия да се подготвя психически. Когато се обърнах, за да се върна, паднах от малката височинка и си навехнах глезена. При опитите си да се изправя ме прониза остра болка. За няколко мига останах неподвижен,за да премине. B спорта се бяхме научили да ги преодоляваме. C усилия закуцуках към колата и вече почти си наложих да не мисля за нея, когато ме връхлетя една натрапчива мисъл. Нещата отиваха на зле... Нямаше как да е друго, това беше поличба. Доста бяхме суеверни и такива случки ни разmpucaxa. Въпреки че служим на дявола, вярвахме в Господ. Това сякаш ми подсказваше, че не трябва да се захващам c maзu работа. Години по-късно се уверих, че meзu знаци имат своето значение.
      Подкарах към ИСУЛ. Сметнах, че силната болка може да е от счупване, и първата ми работа беше да ида в травматологията. Лекарят ме успокои, че само съм си навехнал крака, бинтоваха го, за да е неподвижен, и се прибрах вкъщи на края на силите си.
      Повиках Тупана да дойде у нас. Предишната вечер се бяхме уговорили, че ще му дам на съхранение пистолетите, бeз дa му обяснявам какво и защо и той се беше съгласил безропотно. Все пак очакваше от мен работа и пари. B мига, в който ме видя, пребледня:
      - Какво ти е, Жорко? - разтреперан ме попита.
      - Разхождах кучето. Мислех да подишам чист въздух но то се нахвърли да се бие и докато се опитвах да го удържам, си навехнах крака.
      - И сам ли си се бинтовал?
      Знаех, че трудно би ми повярвал. Бях го свикнал за най-малкото нещо да идва c мен. Продължаваше да ме гледа c недоверие, но не ме питаше повече, защото усети, че се стегнах.
      - He ме занимавай c глупости. Имам да ти кажа нещо важно! - казах му аз.
      - Слушам тe - погледна ме c влажен поглед на бито псе, което ме вбесяваше, но c годините бях свикнал и просто демонстрирах отегчение.
      - Знаеш, че опитах да се занимавам c нормален бизнес, - не знам защо реших да пунтирам Поли от вчерашната ми среща.
      - Да, Жорко - отново закима Тупана.
      - Добре, щом си наясно. Искаш ли да изкараш сериозни пари по лесен начин?
      - Каквото кажеш, всичко ще направя, верен съм ти.
      - Знам, знам... - плоското му лицемерие за почваше да ме дpaзни u спрях тирадата му вбесен. - Тук става въпрос, че ако човек върши подобна работа, трябва да получи и подобаващо възнаграждение. Знаеш, че ти давам солидна заплата и чакалъци, но това е нещо, което наистина ще ти промени живота - погледнах го c поучителен тон.
      Погледът му блесна. Алчността му беше голяма и аз залагах на това.
      - Искам да убиваш хора! - държах го за врата c длан u го гледах прaвo в очите.
      Усетих тръпката на страх, която премина като ток през тялото му, но той се овладя.
      - Готово, Жорко!
      He очаквах и друга реакция от него и продължих:
      - Ще започнеш c шефа на бившия ти колега, Сашко.
      - Славчо Дебелия ли? - усетих облекчението в гласа му.
      - Пет хиляди марки и един месец срок, зa дa свършиш работата!
      - Жоре - лицето му се изкриви жалостиво. - Знаеш, че никога не съм вършил такива неща.Научи ме как става това!
      - Paзбира се, че ще ти обясня всичко.
      Помниш, че me измъкнах от село и съм тe научил на всичко, което можеш в тоя живот. И на това ще тe науча. Само едно искам да знам. Ще ти издържи ли психиката? Познавам много хора, които са се захванали c тaзu работа, но не им стиска. A това, помни, е най-лошото. He може да вършиш нещо и да не си сигурен в себе си.
      - И аз не знам, Жорко - съвсем се обърка Тупана. - Ти прецени. Знаеш ме по-добре, отколкото аз себе си.
      - Добре. За това ще говорим утре, след като свършиш това, което ще ти кажа.
      Обясних му схемата, по която трябва да вземе пистолетите. Можех да пратя друг, а можех и сам да отида, но не ме напускаше мисълта за лошата поличба. Нямах доверие на Поли, винаги съм го подозирал, макар че и Тупана не беше за подценяване, но пък той все още беше глупав страхливец. Смятах, че така ще поеме каръка, пък и идеално се вписваше в схемата, която бях замислил на връщане от болницата. Изпратих го до вратата, като му обясних, че неговата задача е да скрие пистолетите, но първо внимателно да ги разглоби и почисти.
      - He се напъвай да се учиш да стреляш, просто се научи как се борави c пистолета. Защото ще простреляш Славчо от упор.
      Мислех, че му бях дал достатъчно указания и вече го избутвах навън, когато той ме попита:
      - A моето бившо приятелче Сашко, да го застрелям ли?
      - Няма проблем, ако ти пречи! Ho не разчитай да получиш пари за това.
     
     
     
      Глава 4
     
      Всъщност бях излъгал донякъде Поли, че имам информация за Славчо. B последно време и аз не бях в течение, но пък Стуканьов, който ми беше послушното пале, продължаваше да живее в старата кооперация в Орландовци.
      Оставих Тупана да се научи да разглобява и почиства оръжието и след това го пуснах да проследи Стуканьов. Отдавна следвах желязното правило: проследиш ли навиците на кучето, ще знаеш всичко и за шефа.
      Тук Тупана за пръв път доказа качествата си на голям имитатор. Досега никога не му бях възлагал задача от подобен род, но винаги го пусках c другите си момчета. He можех да не призная, че бе попил всичко от тях и сега се представи брилянтно. Имах известни притеснения относно Стуканьов. Все пак цяла година го обучавах и никак не бих се учудил, ако paзбере, че го следят. Явно манията за величие бе обхванала и него, както и неговия бос Славчо, най-върлия лакей на Костов, и бе забравил да бъде предпазлив.
      Бях обяснил на Тупана да проследява на етапи. Идеята беше за няколко дни да се проследи разписанието, като се прихващат обектите от различни места, но той, както винаги, се престара и за един ден знаеше цялата му програма.
      - Казвай! - подхванах го веднага щом се появи запъхтян вкъщи.
      - Всичко знам! - отвърна ми гордо той, сякаш е открил нов континент.
      - Карай отначало! - приземих го c леден тон.
      - Ами значи... Зачаках аз Сашко c моята лада пред тях и по едно време видях Коце, другия му охранител. Дойде c нова C класа да вземе Сашко.
      - Axaa, този боклук се е обзавел c новата C класа - зачудих се аз- До миналата година караше една стара - пренабиван мерцедес, купен от Венци Стефанов. Пораснала му е работата, значи!
      - E, сега си е c новата - продължи Тупана c треперлив глас, усетих колко е припрян и бърза да разкаже всичко, каквото е научил. - Aз cе притесних, че няма да мога да ги настигна c моята строшена лада, но тe караха внимателно.
      - Нали знаеш, че Славчо ще ги разкъса и за най-малката драскотина.
      - Следих ги от Орландовци чак до Банкя. Видях палата на Славчо. - Тупана още трепереше, докато ми разказваше. - Bзеха го и го оставиха пред някакъв офис на „Мария - Луиза". Чакаха го цял ден отпред. Ha връщане минаха покрай едно заведение „SALOON" по пътя за Банкя. Срещнаха се c Бойко Борисов.
      - Как позна, че е Бойко? Ta ти не му знаеш колата.
      - Нали знаеш, че съм наблюдателен, видях голямата му глава. Седяха два часа там и после се прибраха вкъщи.
      - Добра работа си свършил - потупах го по рамото. - Продължавай да го следиш.
      - Няма ли да действаме? Там пред къщата ми се стори удобно - попита ме Тупана.
      - Трудно ще се измъкнеш оттам. Банкя е далеч.
      - А и ще трябва да думна Коце и Сашко - допълни замислен Тупана. - Май наистина си прав!
      - Засега продължаваш да следиш. Но те предупреждавам, видиш ли Славчо да се среща с мъж с две черни S класи с номер 1442, изчезвай веднага. Това е Маджо, а охраната му не бръсне никого. Ти Бай Миле не го познаваш, нали? - попитах го аз.
      - Не... знаеш, че само него не съм го виждал от всичките.
      - Ще ти го опиша. Висок, рижав и много дебел. Кара тъмночервена S класа, няма как да я объркаш, единствена е с този цвят в София.
      - Ще го разпозная - ентусиазирано закима с глава Тупана.
      - Много е важно да знам, ако ги засечеш тримата на среща с Маджо и Славчо.
      - Нали ми каза, ако видя Маджо, да бягам - погледна ме той със зле прикрит страх.
      - Да, но ако видиш и други около него, рискувай и разбери дали е Бай Миле! Това е важно.
      - Свободен ли съм вече, или ти трябвам за още нещо, Жорко? - натегна ми се той.
      - Бягай да почиваш - гадеше ми се от покорното му държание и гледах да го отпратя.
      - Трябваше ми глътка въздух и да се отпусна от напрежението. Излязох на балкона. Беше ми абсолютно безразлично къде живее Славчо. По-важното бе Тупана да ги засече тримата заедно с Бай Миле и Маджо. А станеше ли това, моят план безспорно щеше да се задейства.
     
     
     
      Глава 5
     
      На другата сутрин Поли не пропусна да ме събуди.
      - Във фитнеса на „Мария - Луиза" съм. Ще минеш ли да се видим?
      - След половин час ще съм там.
      На входа на фитнеса ме посрещнаха дебелаците от охраната му. Не бяхме се виждали отдавна, но винаги се държаха сервилно. Подозирах, че бяха наясно, че аз поемам тежките поръчки. Но бях сигурен, че ако научат за сегашните, щяха да се търкалят по корем пред мен.
      Поли тичаше на пътеката. На врата се бе наметнал с кърпа, с която попиваше от време на време потта си. Бях учуден, че спортува. За миг предположих, че е там заради някаква среща.
      Като ме видя, скочи от пътеката и ме разцелува. Разиграваше театър пред охранителите си и показваше колко много ми се радва. Не искаше да се знае за срещата ни в Борисовата градина. Хвана ме под ръка и ме поведе към стъклената врата, която водеше към басейните.
      - Какво има, Поли? - подсмихнах му се аз -
      - Защо разбиваш конспирацията, нали Пехливанов ни беше връзката?
      - Абе, още не съм го вкарал в играта. А не искам да го подплаша. Предпазлив е.
      - За мен така е по-добре.
      - Как вървят нещата със Славчо? - нетърпеливо ме погледна Поли.
      - Всичко е наред. Мисля до седмица да действаме.
      - Много бързо - учуди се Поли.
      - Знаеш, че винаги свършвам нещата докрай.
      - Никога не съм се съмнявал в теб, Жоро, но това е от друго естество.
      Не сметнах за нужно да му отговарям, но мразех да ме подценяват и го показах красноречиво.
      - Не се сърди - плесна ме закачливо Поли. - Повиках те, за да те зарадвам.
      - Аха, и с какво?
      - Помниш ли Кузо Дългия?
      -Не.
      - Навремето се подвизаваше на Магурата, но дълги години беше в Испания.
      - Не се сещам - наистина не се сещах и единственото, което си мислех, беше в какъв ли капан отново се опитва да ме вкара.
      И по-добре. Мислех, че сте приятели от едно време. Но така задачата ще ти е по-лесна. Ще бъда кратък. Давам петнайсет хиляди марки За него. Затова заеби Славчо за малко, защото този ми трябва спешно. Ето това е радостната новина. Получаваш петнайсет хилядарки за човек, който се разхожда свободно. А съм те улеснил. Пратих хора да повредят вратата на входа. Така че действай!
      - Казвай къде живее? Приемам. Ти наистина ми правиш голяма услуга - прозвуча гласът ми саркастично, но той така се беше отплеснал, че бях сигурен, че не го долови.
      - Знаеш ли къде е улица „Гургулят"? - попита ме Поли.
      - Знам я, разбира се.
      - Там, където пресича „Витошка". До офиса на ВИС-2 е неговият вход. Той е на втория етаж. Кара едно „Гранд Чероки", бордо металик и една зелена БМВ седмица
      - Нова или стара? - попитах равнодушно, но усещах как се нагнетявам от напрежението.
      - Нова, той си е тарикат. Има пари.
      - Какъв го играе?
      - Ами не знам точно - долових в гласа му трепет и вече знаех, че премълчава нещо. Никога не можеше да се прикрива. Не обичаше да лъже, но обстоятелствата го налагаха и той го правеше съвсем неприкрито.
      - Дай ми още малко информация.
      - За какво ти е бе Жоро? Нали знаеш къде живее... Но щом настояваш - поомекна той. - Единственото, което съм чувал, че всяка вечер Забавлява висаджийските пички в ресторанта „Къщата", знаеш я, на съседната пряка. Явява им се като клоун. Аха а, щях да забравя, ако го няма, да не се притесниш, строи хотели във Влас, сигурно се мотае и там няколко дни.
      - Договорихме се - стиснах му ръката и се обърнах да тръгвам.
      - Сега, като излезеш навън, моите хора ще ти дадат нов телефон. Не знаех каква марка да ти избера и предположих, че си свикнал с твоя „Сони" и затова ти купих същия. Вътре има и активирана карта на името на една шушумига, който бачка в моето чейндж бюро.
      По това време все още единственият мобилен оператор „МТел" не предлагаше предплатени импулси и една карта струваше почти колкото един телефон. И ние понякога се налагаше да си купуваме по няколко апарата с цел да не ни подслушват.
      Стана ми ясно, че за да се бръкне с хиляда долара за телефон, не ще да е подарък от душа, а наистина беше на зор и не можеше да си събере сигурен екип.
      - И аз съм се подсигурил с телефон - каза Поли, - като излезеш навън, ще ти звънна, за да имаш номера ми. Не използвай телефона за други разговори. Така ще поддържаме връзка. И дръж телефона в джоба си, не е нужно да знаят, че имаш и друг.
     
      Навън дебелаците на Поли ми връчиха кутията с известна доза завист. Не бяха виждали Поли да подарява нещо, камо ли скъп телефон. Махнах с досада, метнах се в колата u потеглих рязко. Малко по-нагоре в една алея отбих. Усетих че се задушавам. С треперещи ръце се опитах да изпия два диазепама.
      Тъкмо около Славчо видях пролука - и сега с тази нова задача Поли отново ми затваряше схемата. Ако при Славчо имах вариант за измъкване, тук нямах. Копелето за пореден път поставяше капан на собствените си хора. Излязох от колата и поех дълбоко въздух. Диазепамът започваше да действа и само след няколко минути попаднах под фалшивата илюзия, че нещата са лесни и че всичко ще се нареди. Изчистих си мислите и набързо подредих възможните комбинации. Вече знаех какво трябва да правя. Реших да издебна Кузо Дългия, да изчакам да затвори входната врата и да изстрелям два три куршума в нея. Лошото е, че това трябваше да свърша сам. Нямаше начин да се доверя на друг. Ако Поли разбереше, си подписвах смъртната присъда. А той винаги разбираше.
     
     
     
      Глава 6
     
      Втора седмица обикалях около входа на Кузо Дългия. Бях навлякъл прокъсани дънки и избеляло кожено яке. На главата си носех дълга перука, залитах, гушнал еднолитрова бутилка бира. Въобще имах вид на изпаднал метълист, дрогиран и пиян. Макар и ноември, все още беше приятно топло. Наоколо в градинката беше пълно се тийнейджъри, отдали се на удоволствия. Докато заглеждах от време на време входа, хвърлях и по едно око натам. Едно девойче беше се свряло между краката на подпийнал младеж и усърдно му въртеше свирка. Вече бях и като част от пейзажа, но за всеки случай държах дрехите в един контейнер и от мен се носеше ужасна смрад. Още първия ден проверих вратата на входа и тя беше развалена. Хората на Поли си бяха свършили работата, а със сигурност нехайството на живеещите в кооперацията можеше само да ми помогне. За пореден път се убеждавах, че разбира този занаят. И съветът му беше толкова точен, че нямаше нужда дори да импровизирам. Огледах наоколо и разбрах какво е имал предвид, като ми каза да свърша работата във входа. Ако го изпреваря и вляза във входа, спокойно можех дa 20 изчакам и дa му пусна няколко куршума.
      Моята идея беше все пак да се опитам да оставя жив Кузо Дългия, но и да разбере, че животът му е в опасност, и естествено, да остана чист пред Поли, че съм направил всичко по силите си, за да изпълня поставената задача. И затова бях решил да изчакам, когато Дългия влезе, и да стрелям във вратата на входа. А на Поли бях приготвил своята версия. Щях да се оправдая с полицейска патрулка, а на „Витошка" гъмжеше от тях. Знаех, че щеше да се ядоса много, но когато нещо не вържеше, той винаги казваше: „Така е било писано да стане... Господ му е дал още дни, важното е, че си постъпил мъжки!" Въпреки благосклонността си, Поли не даваше пари при провал и аз знаех, че нямаше да получа нищо, но пък за мен беше добре. Важното бе да се измъкна от ситуацията.
      Явно бях уцелил момента, когато Кузо обикаляше морето, иначе не можех да си обясня, че за десет дни поне веднъж не се прибра. Чакането засилваше напрежението ми. Бях изпипал всяка подробност до последно, ръкавиците и пистолетът бях скрил в близките храсти и само чаках удобен момент. Докато стоях на пейката, Замислен, чух зад гърба си тийнейджърски глас:
      - Бате, имаш ли трева? - толкова се ядосах, че за миг забравих за какво съм там. Обърнах се и извиках:
      - Да ви приличам на дилър! - дори не се стреснаха.
      - Айде бе, пич, свои хора сме - изкискаха се хлапетата - имаме и мангизи, няма да те предадем, к'во се стягаш?
      Бях свикнал хората да се плашат от мен и да бягат, но за миг осъзнах, че с този си вид едва ли ще уплаша някой, и реших по-добре да си вляза в ролята.
      - Виждам, батенце, че сте от нашите! - из мънках. - Ама трябваше да ви пробвам, че много куки се въртят наоколо. Ама тая вечер наистина тревичката ми свърши.
      - ОК, ще потърсим другаде – хлапетата тръгнаха и аз чух как едното подхвърли на другото: „От този съм взимал и друг път... много е готин!"
      В същия миг погледнах към входа и забелязах как един огромен мъж със сак отваря входната брата. Не го познавах, но ме прониза светкавично една мисъл „Кузо!". Озърнах се и видях червеното чероки. Побеснях. Заради хлапетата работата ми се закучи и сега трябваше да чакам пак, за да го засека.
      Прибрах се вкъщи изтощен. Нямах намерение да викам Тупана да ми обяснява докъде са стигнали със Славчо. Едва ли щях да изтърпя сервилното му държание. Но напрежението ми дойде в повече и не ми се искаше да съм сам. Хвърлих си един душ и излязох, макар че рядко го правех най-малко в квартала. Седнах в едно близко кафене с надеждата, че заради късния час никой няма да ми досажда. Поръчах си една голяма водка и глътнах три диазепама. Съзнавах, че прекалявам с тях, но само те ми помагаха да се сдържам, а и бях сигурен, че винаги мога да ги спра. А сега самото очакване на действието на диазепама ме успокояваше. Докато отпивах от чашата, видях как С класата на Бай Миле паркира. От шофьорската страна слезе високо и стройно момче - Милен. Живееше в моя квартал, а за Бай Миле бачкаше от пет шест години като шофьор и охрана.
      - Здрасти - поздрави ме учтиво.
      Кимнах му небрежно. Не го харесвах, дори го презирах. Но трябваше да си поддържам статута на шеф в организацията и не беше нужно да му обръщам повече внимание. Милен си взе две бири за вкъщи от бара, после кимна пак за довиждане.
      - Много ви товари шефа - подхвърлих иронично. Нямаше спор, че до късно беше при боса си, иначе едва ли щеше да е с мерцедеса му.
      - Работа, к'во да правиш - повдигна извинително рамене Милен.
      Още на мига в главата ми се оформи план. Действието на транквилантите в комбинация с алкохол отново изостри сетивата ми. За момент дори реших, че е най-добрият план, който съм имал. Звъннах спешно на Тупана.
      - Да, Жорко! - гласът му звучеше глухо, като изпод гроб, но тонът беше подмазвачески.
      - Идвай веднага пред нас!
      За кратко време той пристигна. Винаги ме е учудвала бързината, с която се появява.
      - Какво става със Славчо? - почнах направо.
      - Нищо, Жоре! Едно и също. Никаква промяна - впусна се да обяснява отново надълго и нашироко.
      - Не ме интересува - срязах го. - Кажи ми само засичал ли си го с Бай Миле и Маджо?
      - Не, Жорко. Само с Бойко Борисов.
      Набрах от втория телефон тайния номер на Поли. Не ми пукаше, че е късно. Знаех, че това ще го развълнува. Поли вдигна на секундата. Усетих напрежението в гласа му.
      - Какво става, Жоро! Проблем ли има? - въпреки че се правеше на железен, усещах, че и той не издържа на напрежението.
      - Не, но трябва да ти кажа нещо интересно!
      - Ами... идвай направо в нас! Чакам те!
      Съвсем отскоро Поли си беше купил апартамент в моя квартал. Накарах Тупана да спре в съседната пряка и отидох пеша до блока му. Той забраняваше нашите кучета да знаят къде живее. Звъннах му отдолу. Манията му беше стигналадотам, че си бяха направили личен асансьор Заедно с Косьо Самоковеца, който живееше на горния етаж. Поли ме чакаше официално облечен, по чорапи. Сигурно очакваше неприятности или просто беше още една от многото странности, които вече не ме учудваха. Минах покрай него и видях, че в дясната си ръка стискаше огромната „Барета", c която наскоро се беше сдобил официално. Сближи се c някакъв полковник Цолов от служба КОС, който срещу 10 000 долара му предостави разрешително за оръжие, въпреки че беше в списъка на криминално проявените. Той заключи след себе си четирите ключалки на вратата си и се намъкнахме в трапезарията. На огромен телевизор наблюдаваше шестте си охранителни камери, които обхващаха етажа и входа пред блока.
      - Да не е станал някакъв гаф c Дългия? - погледна ме той.
      - Не, Поли. C Дългия всичко е ОК. Скоро ще приключа. Славчо го държа в разработка и c него ще свърша след това. Но излезе нещо по-важно - не го изчаках дори да каже нещо и изстрелях. - Мога бързо да освиткам Бай Миле?
      - Как? - напълно беше забравил, че ми спомена Бай Миле като бъдеща мишена.
      - Преди да ти отговоря, имам два въпроса.
      - Питай - издекламира като развълнуван ученик Поли.
      - Ти знаеш ли къде живее? - изстрелях аз- - Не бе, никой не знае - направи отчаяна физиономия Поли, която издаваше безсилие.
      - Абсолютно никой? - Поли не усети подвеждащия ми въпрос, беше налапал въдицата. За пръв път направи фатална грешка, a тoй рядко грешеше.
      Отговорът, който ми даде, предрече съдбата му.
      - Абе, знае Маджо, ама как да го питаме него?
      Кръвта нахлу в главата ми, бях сигурен, че извъртях Поли. Не исках той да разбере колко съм развълнуван.
      - Слушай ме, Поли. В моя квартал живее Милен. Помниш ли го?
      - Да, бе. От сто години е охрана при Бай Миле.
      - А така, знам точно къде живее. Той прибира и той взима Бай Миле - мярнах блясък в очите му, но продължих бързо: - До две три седмици ще вляза в схемата му. Но, ако кажеш - смених рязко тона си на примирение - продължавам си c Кузо. И без това тия дни ще приключа c него.
      - Не бе, не бе, ти луд ли си? - възпря ме Поли.
      - Как ще изпуснем Бай Миле? Минаваш директно на него. Само че, Жоро - издиша едва от напрежение Поли, - трябва да знаеш, че освен Милен Бай Миле води още четири човека. A и сигурно си чувал, че се вози в бронирано паджеро. S класата е за охраната.
      - Кое беше това паджеро бе, Поли?
      - Ами едно от онези седемте, които карах в СИК. A ти имаш ли екип? За него ти е ясно, че ще ти трябва.
      - Имам, Поли. При мен кадри колкото искаш!
      - Знам, знам - развесели се Поли.
      - Ще ми трябват спешно автомати.
      - Колко и какви?
      - Искам четири от десантните калашници със сгъваемите приклади.
      - Няма проблем, но нали искаме всичко да стане бързо. А сега имам само два от тях и два скорпиона. Ще ти свършат ли работа?
      - Ще ги взема. Няма време за чакане.
      - Добре. Утре по обед ще ти звънна, за да ти кажа откъде да отидеш да ги вземеш вечерта.
      Подадох му ръка за довиждане, но той направи нещо, което ме изненада. Стисна ме в прегръдките си, целуна ме и каза: „Обичам те!”
      - Знаеш, че си върша работата, Поли – отрязах го сухо и влязох в асансьора.
      Идеше ми да крещя от радост, но камерите жужаха наоколо и аз се сдържах, докато пресякох улицата и потънах в тъмнината. Там се спрях, свих ръце и изкарах цялото си напрежение. Всичко беше ясно. Поли смяташе да убие Бай Миле без знанието на Маджо. Това беше моментът, който чаках от толкова години. Да се отърва от Поли и да оправя живота си завинаги. Смятах, че по право дори ми се полагаше мястото на Поли и вече се виждах на една ръка разстояние от него. Тупана дремеше в колата. Но както обикновено, за да докаже, че ме чака, чинно скочи и отвори вратата от моята страна. Плеснах го развеселен по врата.
      - Гладен ли си?
      - Ами малко да – смънка ми той.
      - К’во ти се яде? – Знаех, че вечно е гладен.
      - Ми то, по това време, Жорко, бих изял една голяма пица...
      - А две ще изядеш ли? – подкачих го аз.
      - Съмняваш ли се в мен?
      - Карай тогава към някоя пицария...
     
      Глава 7
     
     
     

[НАЗАД] [НАЧАЛО] [ГОРЕ]