Стефан д-р Димитър Чолаков
Форум
Къде... от Швеция

1962

     1962
     
      --
      --
      Стълбища
     
      Йордан РУСКОВ
     
      http://www.pro-anti.net/show.php?issue=775&article=9
     
      В един от дните на Унгарското въстание (9.ХI.1956) бях обзет до краен предел от съпричастност към него и привечер избухна в мен внезапният порив да създам призивно стихотворение. Ритъмът, някои рими и образи чувствах вече в себе си. Помогна ми за неговото написване самотата в старинната къща, където живеех тогава, и за час-час и половина то избуя на белия лист... Активира ме и слушането на политически предавания по западни радиостанции. Малко необичайно за мен взех внезапно решение да разпространя, макар и ограничено, стихотворението, което онаслових “Зов за свобода”.
      Този мой порив свързах с предстоящото ми пътуване на сутринта за София и Сандански. И реших да циклостилирам веднага творбата си в стотина екземпляра. В отдел “Култура” на ГНС, където работех тогава, имаше циклостил, а притежавах и ключ - така че рискованият проект можеше за час-два да бъде осъществен. На тридесетгодишна възраст човек може да взима бързи и опасни решения, свързани с дълбоката му мисловно-идеологическа същина.
      Двете стаи и публичният салон, които ползваше отдел “Култура” тогава, се намираха на втория етаж в ъгловата сграда срещу кино “Балкан” (над известния на възрастните пловдивчани ресторант “Културна среща”). Беше към 21 ч. и нещо, когато превъртях ключа на стълбищната врата...
      Няма да описвам техническата работа по отпечатване на циклостилните листовки - предварителният готов текст за обръщение към бъдещите читатели също намери място под стихотворението. Голямата ръчна чанта побра опасния товар и аз вече заслизах по стълбите към изхода. Но... увлечен в необичайното си напрегнато занимание, бях забравил, че моят ключ засича откъм вътрешната страна на вратата! Запазих самообладание, но времето бе напреднало (към 23 ч. и нещо) и за да преодолея ситуацията, реших да помоля който и да е минувач да ми отвори отвън, като му подам ключа през малкото неостъклено прозорче на самата врата. Не беше добре осветен тротоарът и не можех да видя кои всъщност са редките минувачи. Така или иначе той ще е някой непознат. И щом видях някаква фигура, с две-три изречения му обясних, че съм работил до късно, а ключът ми заяжда отвътре, та да ми отключи отвън. Все пак ключът е оригинален, не би имало сериозно опасение от нередност... И молбата ми се изпълни. С чанта в ръка излизам и... ключа ми подава милиционер на средна възраст!... Явно дежурен по обход в центъра на Пловдив!
      Мигновената изненада премина с няколко думи за “благодаря” и поех външно спокойно, без да бързам по “Патриарх Евтимий” към Първа поликлиника и понеделничния пазар. От там имах един-два излаза към стария град, за да се прибера у дома...
      Стотина - сто и петдесет метра чувах бавните, следващи ме стъпки на обходния милиционер, и когато тъмнината вече бе по-гъста, постепенно забързах. И достигнал дългото стълбище към бележитата старинна къща “Ламартин”, свих по него и с бърз ход успях да се измъкна от евентуално преследващото ме съмнение на милиционера. Разбирате при арестуване какво щеше да се случи и с моя “Зов за свобода”, и със самия мен!...
      Съдено било обаче и стихотворението, и аз да бъдем съдени от комунистическата власт със съдебна процедура след арестуването ми подир 2 години, 2 месеца и 10 дни!
      И така изкачването по дълго извиващото се стълбище към къща “Ламартин” бе първото мое усилие към предстоящото с неизвестности разпространение на “Зов за свобода”. То стана най-вече на другия ден (забележете: 10 ноември, но 1956 г.!...) А след това писма с листовки изпратих и до тридесетина писатели, подбрани от мен. Според ДС са разпръснати в домашни пощенски кутии по 15-20 листовки на софийските улици и булеварди (с тогавашни имена): “Паренсов”, “Сан-Стефано”, “Толбухин”, “Раковски”, “Бирюзов”, “Сталинград”, “П. Волов”, “Г. Димитров”, “Екзарх Йосиф”, “Дунав”, “Веслец”, “Чумерна”, “Хр. Ботев”, “Сливница” и др. Ще добавя тук “Евлоги Георгиев”, където живееше писателят Змей Горянин, за което ме подсети една публикация от по-ново време* на документ от ДС (рапорт към досие № 16549/1956 от кап. Станчев) за обиск в дома на Змей Горянин: “...Направи впечатление, че когато започна обискът на писалищната маса, обектът взе един циклостилен лист, поставен отгоре на масата и ни го подаде, като обясни, че същият е намерен в пощенската кутия от неговата съпруга преди около 15 дни и го е държал, за да го предаде в милицията. Листът беше от разпространяваните напоследък в столицата стихотворения във връзка със събитията в Унгария и възхваляване на унгарските контрареволюционери.”
      Такива “строго секретни” рапорти, донесения, свидетелски показания подробно се цитират в документално-публицистичната ми книга “Цветя на злото. Из хербариума на Държавна сигурност” (2000 г.). 15 дни вдигах кръвното налягане при запознаване с досието ми, когато това временно бе разрешено. Многобройни са там примерите с донесения, коментари и мнения за стихотворението “Зов за свобода”, чийто глас две години и нещо ще бъде уточняван чий е! О, авторът му е трябвало да получи “полагаемото” му се наказание по закона за подбудителство. А той беше широко скроен закон - от 1 ден до 10 години отнемане на личната свобода. Своеобразното “смъкване” от високото стълбище на идеала за мен бе определяно на два пъти - 7-годишно (от Софийски градски съд) и 5-годишно (от Върховния). При комунистически условия това значеше и няколко десетилетия извън литературния и обществения живот... За мен бяха определени явно повече, но не би...
      Няма да се спирам подробно на мотивите и доказателствените материали по наказателното дело, както и на многобройните методи и форми за разкриването ми като автор на “Зов за свобода” с псевдоним Румен Друмев. Подробно те са описани в споменатата по-горе моя книга. Тук ще кажа само, че в обвинението са включени и издирените чрез обиски стихотворения и сатири, както и чрез свидетелски “показания”. Така че творбите ми “понасят” по 3 пункта присъда от 4 години затвор. Отделно 7-годишната за “Зов за свобода”. Така че съвкупно стават 19 години лишаване от свобода при първата фаза на това “съдопроизводство”. Според правилата на т. нар. реална съвкупност обаче за изтърпяване се смята най-голямата присъда - 7-годишната, която Върховният съд намали на 5.
      Така ми бе определено насилственото изкачване и слизане по стълбищата на комунистическата съдебна разправа. Но се оказа, че стълбището на честта и достойнството откри стъпалата си за мен. И 50-годишнината на Унгарското въстание (а и на моя зов за свобода) осмислят собствената ми 80-годишнина.
     
      Строго секретно - “ПРО и АНТИ”, бр. 37 L, 14-20.IХ.2001 (Писахме, да се знае).
     
      ---
      ---
      kopi
     
      stefan d-r d tcholakov
      12.november 2006
      sverige

[НАЗАД] [НАЧАЛО] [ГОРЕ]